А какъв е твоят белег?

За разлика от повечето момичета, сред които израснах, никога не съм се смятала за красива. За себе си можех да кажа, че съм умна, способна, упорита, но никога красива. Дори сега, когато знам, че всяка жена има своята красота и че никой не може да очаква да се харесва на всички, все още имам своите малки моменти, в които сякаш нещо ми липсва. И знам, че не съм само аз. Дали е красота, умения, знания или нещо друго, всеки от нас е далеч от перфектен. Въпреки това всеки един от нас иска да блесне в обществото и да не допусне някой да види какво му липсва. Филми, риалити формати, списания, социални мрежи – всички те представят една идеална и пъстра картина от известни личности и обикновени хора, които създават усещането, че с лекота можеш да блестиш сред тях. Просто скрийте всички свои недостатъци, сменете ъгъла, променете гардероба си, но най-вече променете себе си, така че да станете като тях, тяхно копие…

Обаче дали това ще проработи? Да, определено ще изглеждате безупречни и щастливи, ще бъдете приемани и търсени. Но дали това ще ви е достатъчно, за да бъдете щастливи? Какво ще стане обаче, ако сандъчето, в което внимателно сте скрили всичките си недостатъци, страхове и белези, изведнъж се отвори и те се покажат на бял свят? Няма ли да бъде по-лесно вместо да ги криете, да ги приемете – да, тях, всичките ви слаби страни, дори било то да признаете само на себе си, че съществуват и че това не ви прави по-лоши. Напротив, да се заобичате такива, каквито сте – цялото това идеално съчетание от недостатъци и силни страни, от постижения и провали, което представлявате вие… Никой не е толкова добър колкото вас като комбинация от всички тези неща и никой друг не може да ви помогне да станете още по-добри – само вие. Не, това не означава да спрете да работите над себе си, а по-скоро да подпишете мирен договор със себе си, за да можете да съберете всичките си сили, така че да станете онази версия на себе си, която искате да бъдете, но заради самите вас, а не заради другите.

Помните ли онова момиче или момче във вашия клас, което винаги е било различно от останалите деца, вероятно малко или много свито, но винаги отритнато от другите? Е, аз бях едно от тези деца… За добро или лошо още на 10 години вече бях наясно, че животът не е розов и никой не длъжен да ме харесва. Бях едно затворено в себе си, леко пълничко, но пък умно момиче. Явно обаче това не беше правилната комбинация от качества за ранните фази на юношеството. Училището беше моят кошмар и прибирайки се у дома, в моето убежище, изплаквах цялата си болка. Не исках да повярвам на родителите ми, че всичко това няма значение. Как така? Как, като пред очите ми се рушеше целия ми свят, а аз се борех сама да оцелея в него?

За щастие всичко това се случваше на точния човек – на мен. Отне ми няколко години, но осъзнах какво е положението, промених начина си на мислене и събрах сили, за да постигна целта си – да стана тази, която искам да бъда, или поне да направя първите крачки в тази посока. Исках да променя себе си, защото самата аз не се харесвах и не бях щастлива. Да, признавам си, че едната от първоначалните ми идеи беше да се променя, така че да ме приемат останалите и да успея най-накрая да намеря истински приятели – нещо напълно нормално за дете на 12 години. Виждайки обаче как изневиделица всички онези, които ме обиждаха и ненавиждаха, промениха отношението си в противоположната посока, осъзнах много. Първо и основно – вече нямах желание да бъда част от тази група, камо ли да търся приятелство в тяхно лице. Бях се научила да бъда щастлива и си бях дала обещание, че няма да допусна да загубя този дар. Отне ми още много време и сблъсъци с различни трудности, за да мога да го преодолея напълно, или поне до голяма степен, защото това все още е моят белег, заради който в някои моменти не харесвам себе си, заради който понякога съм мълчалива, заради който винаги се чувствам различна от всички останали. Знам обаче също, че в същото време е и много ценен урок; урок, за който съм благодарна, защото без него нямаше да бъда човекът, който съм днес. А това щеше да е жалко – чувствам се прекрасно в кожата си и обичам всеки един от белезите си.

Но всичко не свършва само с мен… Всяко дете би реагирало по различен начин в подобна ситуация. Най-добрият вариант би бил да не се впечатлява и да не останат никакви следи, но за целта детето трябва първо да е било научено освен всичко останало да харесва себе си и да знае, че никой не е длъжен да го харесва. Изтръпвам при мисълта какви крайни състояния можеше да се получат при друго развитие на нещата – озлобление към целия свят или формиране на скрити комплекси, които на свой ред водят до лошо отношение към по-слабите в бъдеще, или пък стремеж за пълно приемане от страна на другите до степен на обезличаване, или още по-крайни – дълбока депресия и опити за самоубийство. За щастие, това не се случи на мен… Но всичко не свършва само с мен…

Както се оказва, моите родители бяха прави – в крайна сметка наистина това нямаше значение, ала едва сега. Едва сега, когато вече съм го преодоляла… Едва сега, когато съм се научила да се приемам и харесвам такава каквато съм – с всички мои малки прекрасни страни и бляскави недостатъци. Едва сега, когато знам, че имам силата да променя в себе си това, което преценя, но само и единствено заради себе си. Едва сега, когато знам, че е прекрасно да можеш да се чувстваш добре, когато си различен от останалите и да отстояваш себе си вместо да се променяш според стандартите на някого, само и само, за да бъдеш част от композицията на неговия идеален живот. Едва сега, когато знам, че съм умна, способна, упорита и красива…

А какъв е твоят белег?

ПС: Скъпи родители, моля ви не подценявайте проблемите на своите деца, независимо от възрастта им. Това, което за вас може да изглежда като нещо незначително и тривиално, за тях може да бъде всъщност най-важното нещо (поне към този момент).

*Първоначална версия от 2016 г., редактирано 2021-2022 г.