Дива

Цвете малко, горско, ти другарче мило,

колко ли тайни в себе си си приютило?

Видя ли де се пръснаха тез омайници, сестрите,

които пееха тук, край тебе, под звездите?

Кажи, и аз ли като тях съм нимфа, самодива,

щом сред горите най-вече се усещам жива,

щом слънцето сплело е лъчи си в моите коси,

а вековните дървета отразяват се в двете ми очи?

И чуваш ли копнежа на сърцето? Ах, сърцето,

жадува да се смее и да тича лудо из полето,

със светулки да танцува за ръка с луната

и да се крие с птиците по залез във гората!

Нимфа ли съм, цвете мило, аз не зная,

но като тях със вятъра обичам да мечтая…

И избирам като теб, другарче диво, аз да грея,

непокорна, пъстра; със смях в очите да живея!