Урок по история

Беше тежко… много вода беше изтекла от времето, когато всички бяха свободни. И тогава имаше трудности и беди, но, уви, никоя не беше парализирала обществото до такава степен.

По-голямата част от хората гледаха да са по-ниски от водата, тихи, кротки… да правят каквото им кажат, без много - много да го мислят. Бяха стигнали вече до едно състояние, в което приемаха своя поробител като нещо нормално. Бяха се научили как да живеят с хомота; бяха нагодили ежедневието си спрямо онези, дето стоят на високото; радваха се на всяка малка отстъпка от строгите правила, които им „подаряваха“ и изпълняваха стриктно заповедите от страх да не им отнемат и малкото останало свободи. В мрачните вечери край приглушената светлина на семейното огнище тихо се нашепваха истории за изминалото време – за всички велики постижения и победи, които вече изглеждаха като сън, като блян… Ах, ако можеше някой да дойде и като с вълшебна пръчица да възстанови всичко в целия му блясък. Не, за това положение магьосник нямаше да свърши работа. Някой митичен герой като Ахил или направо Господ, но за по-сигурно в компанията на една дружина богове – и Тангра, и Перун… Не бе по силиците на човек да се пребори…

Друго смятаха обаче една шепа хора. Те не бяха митични герои, не бяха и божества. Бяха смъртни. Идваха от различни пътища, всеки с различни силни страни, но всичките с една идея, горяща в сърцата – да настъпи отново свобода; да се възстанови отново онова загубено време, но още по-хубаво, защото хората вече бяха препатили много. Едни имаха остър като бръснач ум и дар слово, градяха планове, развиваха идеи; други бяха бойци, готови веднага да скочат напред; трети имаха широк кръг от познати и бяха свързващо звено; една пъстра палитра от обикновени хора – лекари, учители, търговци, занаятчии, монаси и попове… Всички обаче имаха сърце и то беше пълно с кураж, с вяра и надежда, и с любов към всички останали, които се страхуваха да нададат глас. Голямата мечта на тази шепа хора беше да види всички обединени, всички заедно, рамо до рамо да се борят за това, което по право им принадлежи. Да, от някои получаваха подкрепа, но дойдеше ли се до момент на директен сблъсък, на пръстите на едната ръка можеше да се преброят тези, които заставаха до тях. Повечето се снишаваха, криеха се при овцете и продължаваха да са удобни и безгласни…

Имаше и една трета група хора, които се чувстваха добре в сегашната ситуация, защото имаха изгода от нея. Бяха се спазарили с ония главните и, докато ги слушаха и правеха каквото им кажат, можеха да разчитат, че ще ги оставят да си живуркат спокойно. Много често, научавайки за някой от онези, които имаха смелост да се противопоставят, или директно се изправяха срещу него, или го предаваха на господарите си, колкото по-жесток край има за него, толкова по-добре. В крайна сметка, от тяхната гледна точка, животът на всеки един от тези глупави и непокорни плебеи нямаше никакво значение – нямаше полза от тях, а само вбесяваха господарите. Видиш ли, щом те могат да се нагодят към ситуацията и да имат полза, всеки може да преглътне собственото с мнение, да пречупи волята си и да се подчини… Да подари тялото си на господарите…

Да, тежко време беше… Мислеше си Яна, докато гледаше как кървавото слънце залязва зад чукарите на могъщия Балкан. Колко ли още невинни хора трябваше да паднат жертва? Дали сред тях нямаше да е и Петко, нейният любим, който също като нея бе наясно, че помощ отвън няма да дойде, поне не и докато те сами не си помогнат. Отритнати от цялото село, задето не искаха да склонят глава, двамата бяха поели на път, за да отидат при другите, при шепата хора. И сега той беше там, в прохода на планината, за да се бори за свободата, за Родината, за нероденото им дете…

Вече близо 5 века откак България беше паднала под османско иго. 5 века откак аристокрацията на страната ни бе избита или асимилирана. 5 века, в които бе въведен кръвният данък – взимаха се насила от родителите им малките момчетата и се отглеждаха като еничари в армията на поробителя, а после ги пращаха да потушават бунтове по нашите земи... 5 века, в които красивите български девойки бяха женени насила в османски семейства, принуждавани да сменят вярата си, като много от тях предпочитаха смъртта пред тази участ. 5 века, в които всеки бунт и въстание в опит да се освободи България, беше жестоко потушаван, избивайки наред с мъжете и старци, и жени, и деца, и бебета…

Яна потръпна. Горещи сълзи се стичаха по бузите и, а в очите и проблясна решителност. Сърцето и биеше лудо, бебето бушуваше под него. Да, бунтовник щяха да отгледат… да го научат да цени свободата си и да се бори за нея; да помни и да предава на поколенията за онези, неудобните; за онези, които са мислили различно; за онези, които са имали сърце да се изправят срещу злото; за онези, които са били готови да дадат живота си, само и само, за да видят Родината си свободна.

Казват, че историята се повтаря, ала Яна се надяваше, че, когато това се случеше, ние вече ще сме научили своя урок…

*Първоначално публикувано ноември 2021

**Снимка Валентин Вълков